Използваме „бисквитки“, за да оптимизираме Вашето търсене и за да персонализираме blick-bg.com спрямо Вашите предпочитания. Научете повече за нашите „бисквитки“.

  • Днес е: 27 октомври 2021, сряда
БЛИК-култура, Споделено с БЛИК 0 Коментара 1358

Доц. д-р Лъчезар Антонов: Дълбоко съм убеден, че козметичните промени няма как да дадат задоволителен резултат, защото проблемът ни днес е системен, а не личностен

Админ
май 18 / 2021

Доц. д-р Лъчезар Антонов е културолог. Изследователските му интереси са в областта на философията на културата, съвременната либерална и социално-критическа теория, мултикултурализма и дискурсната етика. Автор е на повече от 30 научни публикации, сред които и монографиите му „Критика на монологичния разум” (2011) и „Мултикултурализмът и границите на толерантността” (2019). Бил е гост-лектор в различни университети във Финландия и Италия. Разговорът ни с него е провокиран от бързо променящите се събития в българската политика, разделили за пореден път обществото. За някои случилото се през последните месеци е „революция”, „промяна” и „ново начало”, а за други – „метеж”, „преврат” и „саморазправа”. 

 

К.К. Доц. Антонов, наскоро попаднах на една статия в Интернет пространството, където между другото се съобщаваше, че близо половината български избиратели не са мотивирани и не виждат смисъл в това да отидат до избирателните урни и да гласуват. Те се съмняват, че ще дойде някога промяната, а мнозина от тях дори не вярват, че някой ще вземе техния вот предвид ("нещата предварително са ясни" - това лично съм го чувал от мнозина мои познати). Как може, според Вас, да се промени това мислене? Виждайки резултатите от последните избори, по-мотивирани ли са младите хора да отидат до урните; искат ли промяна? 

Л.А. Липсата на мотивация на огромен брой българи да упражнят правото си на глас има своето съвсем логично обяснение. Първо, през последните години станахме свидетели на един особен тип политически нихилизъм, базиран на насаденото в съзнанието на българина внушение, че „всички (политици) са маскари“, че който и да дойде на власт ще е все същото (ако не и по-лошо), че статуквото е безалтернативно, а промяната – невъзможна. Този нихилизъм е активно насаждан и старателно поддържан от различни, заинтересовани от това политически, икономически и криминални субекти, които си дават ясно сметка, че ниската избирателна активност води до нарастване на тежестта на организирания и купения вот, който им осигурява пребиваване във властта или контрол върху нея под една или друга форма. Удобно скрити зад колективната си безотговорност тези субекти използват завладените от тях институции и медии за свои лични цели, опитвайки се при това да ни убедят, че в политиката това е неписано правило, а не изключение, че всеки друг на тяхно място би правил същото, стига да му се удаде възможност за това. Прокламираната от тях мантра “всички са маскари” е не просто невярна, но и крайно опасна, тъй като подкопава доверието в изборния процес, в демократичните процедури и не на последно място - във възможността от съществуването на почтеност в политиката. За съжаление, поне засега тази мантра работи безотказно, а опитите да й се противодейства ефективно не дават особен резултат. Хубавото е, че като всяка пропагандна теза и тази има свой лимитиран живот и днес сякаш имаме индикации, че тя започва да се пропуква. 

По отношение на въпроса Ви за младите хора и тяхната аполитичност ще кажа следното: голяма част от тези млади хора не само, че нямат доверие на политиците, но нямат и интерес към всичко онова, което последните се опитват да им кажат. Техните послания са им чужди, непонятни и крайно скучни. При това, тази невъзможност на политиците да достигнат до младия избирател е не само български феномен. Тя има много по-широки граници и се отнася до явление, което може да бъде условно наречено „култура на апатията“. Тази култура оформя ценностните ориентации на много млади хора по целия свят. Тази култура е характерна за постмодерните общества, които преди близо 40 години френският социолог Жил Липовецки удачно определи като общества на масовото безразличие, в които чувството за преситеност е доминиращо, в които новото се приема за старо, в които нововъведенията са нещо банално. В тази постмодерна ситуация, ако използваме термина на един друг голям френски мислител (Жан-Франсоа Лиотар), младият човек трудно може да бъде трайно ангажиран с политически каузи и идеи, най-малкото защото всички те за него са изпразнени от съдържание.

И все пак на последните избори у нас видяхме едно активизиране на младите избиратели, което ни показва, че ситуацията, в която се намираме очевидно е извънредна, след като дори онези, които са принципно аполитични, са намерили причина да отидат до урните и да заявят волята си за промяна. 

 

К.К. Хората искат промяна, но в българския случай често се случва подмяна на лицата, но моделът остава същият. Това са опасенията и днес на голяма част от обществото. Видяхме какво се случи на 10 ноември или всъщност какво не се случи. Защо изведнъж наблюдаваме появата на стари политически лица отново на политическата сцена - хора, които имат тежко политическо наследство, чийто имена са свързани с различни политически скандали, и които изведнъж прокламират, че са носители на промяната и на новото?

Л.А. Моделът остава същият, защото определени политико-олигархични кръгове у нас, които често пъти  обозначаваме и с понятието „задкулисие“, имат интерес от неговото съществуване и са готови на всичко, за да гарантират оцеляването му, изграждайки и поддържайки една сложна мрежа от всевъзможни зависимости между представители на едрия бизнес, медиите, прокуратурата и политическите партии. Ето защо хората, които искат смяна на провалилите се политици, но не и на порочния модел, който ги е направил възможен е много вероятно да останат разочаровани, дори на първо време да получат онова, което искат, а именно - отстраняването от власт на един или друг политик. Дълбоко съм убеден, че козметичните промени няма как да дадат задоволителен резултат, защото проблемът, на който трябва да намерим решение днес е системен, а не личностен. Обществото ни има нужда от реформи и то радикални такива. Тези реформи, обаче, не могат да бъдат проведени от партиите на статуквото, тъй като те са заложник на същата тази система, която се предполага, че трябва да бъде реформирана из основи, тоест - те са част от проблема, а не от решението му. Моделът, който доведе до подкопаване на принципите на правовата държава, на разделението на властите, на независимостта на съдебната система и свободата на медиите няма как да бъде разграден (или както е модерно да се казва сега „изчегъртан“) без да бъде разплетена тази мрежа от зависимости, в която тези партии са оплетени. А това е сложен и дълъг процес, за реализацията на който ще имаме нужда и от външна намеса, на каквато, за добро или зло, често пъти сме разчитали в нашата история.

А сега на въпроса ви, защо изведнъж наблюдаваме завръщане на стари лица на политическата сцена. По всяка вероятност причината за това е, че поради вече споменатите обстоятелства политиката у нас отдавна не е сред най-престижните занимания и не са много новите авторитетни лица, които биха се захванали ентусиазирано с нея.  Но в случая аз бих казал и нещо друго, свързано с вашия въпрос: не е важно дали лицата, които виждаме в политиката са „стари“ или „нови“, а дали с действията си доказват на практика готовността си за активно участие в този процес на демонтиране на корупционно-олигархичния модел, по който се управлява страната ни през последните години и който е подробно описан в различни официални документи на евроатлантическите ни партньори. За да не бъда голословен, ще спомена само последните два такива документа, които са ми известни: Резолюцията на Европейския парламент от 8 октомври 2020 г. относно принципите на правовата държава и основните права в България и Докладът на Държавния департамент на САЩ за състоянието на човешките права в България за 2020 година. Считам, че когато става дума за противодействие на този модел, делението на „стари“ и „нови“, на „чалгаджии“ и „жълтопаветници“, на „селяни“ и „граждани“, на „леви“ и „десни“ е не просто контрапродуктивно, но и разрушително спрямо вече постигнатите неформални споразумения за общи действия на т.нар. „партии на протеста“. Подобен тип деления работят единствено в интерес на статуквото и дават възможност на неговите поддръжници да приложат спрямо своите опоненти старата и добре изпробвана тактика „разделяй и владей“.  

 

К.К. Този парламент, макар и с краткия си живот (но не по-кратък от този през декември 1913), ще се запомни с множеството скандали. Мнозина политици и анализатори, разхождащи се из отделните телевизионни студиа, смело го обявиха за "цирк" и подигравка с парламентаризма и демокрацията, въпреки заявката на новите партии, че връщат парламентаризма. Защо този парламент си спечели славата на поредния "цирк", който гледаме директно по БНТ или на живо във Фейсбук? В същото време се създаде една Комисия по ревизия, в която една част от Фейсбук потребителите видяха подобие на Народния съд и разчистване на сметките с бившите управляващи. Защо се стигна до там? 

Л.А. Категорично не споделям тези възгледи както за 45-тото Народно събрание, така и за Комисията за ревизия. Въпреки препирните и нелицеприятните скандали в него последното Народно събрание действително реабилитира духа на парламентаризма, който по един срамен за българската демокрация начин отсъстваше в предходното 44-то Народно събрание. Неговата институционална немощ, сивота и безликост превърнаха тази най-висша (според българската конституция) институция в чисто формален спомагателен инструмент на изпълнителната власт. Именно това нещо беше променено още от първия ден на последното народно събрание. То се върна към своите изконни функции – в него имаше дебат, имаше критика към изпълнителната власт и търсене на отчетност от нейните представители, имаше остър политически, а понякога и идеен сблъсък, и най-важното – имаше завръщане към основния демократичен принцип за разделение на властите и упражняване на контрол на Народното събрание върху Министерски съвет. Всичко това сякаш беше оценено от гражданите, които започнаха да следят директните излъчвания от Парламента с интерес, какъвто не наблюдаван от много години. Разбира се, в този парламент имаше и грозни сцени, имаше и опити за блокиране на работата му чрез различни процедурни хватки от страна на представителите на управляващата партия, но все пак считам, че позитивните сигнали, които това Народно събрание излъчи, преобладаваха над негативните такива. Що се отнася до самата Комисия за ревизия, аз лично не виждам никакви основания тя да бъде сравнявана с Народен съд. Първо, тя няма правомощия да издава присъди и в този смисъл не виждам как може да бъде оприличена на „съд“, в това число и на „народен“ такъв. Второ, нейните задачи не са свързани с раздаването на правосъдие, а с извършването на проверка на държавни сектори „с висок корупционен риск“, резултатите от която впоследствие да бъдат предадени на прокуратурата. Ако действително искаме прозрачност на управлението, както всички твърдим вече 30 години, то тогава подобен род проверки не трябва да ни смущават. За мен по-интересният въпрос в случая е дали тази комисия постигна нещо, с което да оправдае собственото си съществуване. Мисля, че за времето, с което разполагаше тя нямаше как да провери всички постъпили в нея сигнали за корупционни практики или незаконно изразходвани държавни средства, но въпреки това от нея имаше смисъл. Тя ни показа, че има не малко на брой хора от бизнеса (съдейки по списъка със сигнали, подадени в комисията) готови да говорят свободно и открито за рекет, корупция и търговия с влияние – нещо, което доскоро не са искали или не са могли да направят по една или друга причина. Благодарение на същата тази комисия ние разбрахме, че за да имаш успешен бизнес в България трябва да имаш достъп до премиера – да играеш белот с него или най-малкото, да му имаш телефонния номер, за да можеш при нужда да го потърсиш за протекция или услуга. И най-интересното е, че това последното го разбрахме не от онези, които обвиняваха властта за какво ли не, а от онези, които бяха изпратени там, за да я бранят от тези обвинения. Видяхме и опити дейността на комисията да бъде саботирана, а гласовете на изслушваните лица – заглушени. Това беше глупав ход на управляващите, който допълнително изостри вниманието на аудиторията към случващото в комисията и вдигна рейтинга на нейния председател, който с видимо задоволство прие направения му подарък от управляващите без да им благодари.

 

К.К. Вие сте и преподавател, всекидневно общувате с млади хора, със студенти. Каква е рецептата съвременната българска младеж да бъде излекувана от болестта на апатията и безразличието и да започне да бъде политически ангажирана? 

Л.А. Най-вече със смислени послания – послания, съответстващи на тяхната представа за света, в който искат да живеят и за живота, който искат да водят. Младите хора и особено будните и образовани такива трудно могат да бъдат приобщени към политическия живот в страната с национал-популистки послания, каквито за съжаление у нас валят и от ляво и от дясно. Тези послания все още работят, но не и сред модерните млади хора. Можем да се запитаме например, какъв може да е мотивът на един прогресивно мислещ млад човек с леви идеи, да подкрепи партия, която не спира да му говори за някаква страховита „джендър“-идеология, инспирирана от външни либерални сили, чиято крайна цел е унищожаването на българщината и традиционните семейни ценности. По същия начин можем да се запитаме и какъв може да е мотивът на един добре образован и интелигентен млад човек с десни убеждения да даде подкрепата си за партия, чийто лидер стана пословичен с репликата си „Вие сте прости и аз съм прост, затова се разбираме“. Съвсем очевидно, че този тип млади хора не разпознават себе си като „прости“, поради което с тях няма как да бъде постигнато разбирателство на тази основа. На тях това дори не им е смешно. Народняшкият байганьовски хумор навярно впечатлява определен тип аудитория, но не и тази конкретно.

Следва продължение…

 Разговаря: Кристиян Ковачев

    Няма налични коментари
Трябва да си влезете в профила, за да можете да коментирате.